Мамо, тате, имам бучка!
Автор: Лина Филипова
Сещате ли се за онзи така вълнуващ месец май? Красиви рокли, прически, маникюр, балове, изпращания. Общо взето това е месец на забавленията и постоянните събирания. Бях на 19 г. На 17 май беше изпращането с класа ми – танци, хора, алкохол (да си кажем честно), дискотека, всичко както трябва. Прибрах се късно и си легнах.
18 май – денят на моето изпращане със семейството и приятелите ми. Събудих се късно, беше почти обяд. Протегнах се. Нямам представа как, но усетих нещо необичайно в гърдата си. Там имаше бучка. Твърда, движеща се, с размера на лешник. Напипвах я толкова добре, все едно всеки момент ще изскочи от кожата.
Отидох при родителите си полуразплакана и казах „Мамо, тате, имам бучка… в гърдата!“. Те ме погледнаха странно и мама ми каза „Ела, дай да пипна“. Няма да забравя погледа ѝ. Беше прикрита паника, за да не ме стресира допълнително. „Сигурно ще ти идва цикълът“ ми каза тя, без изобщо да го вярва.
През това време баща ми вече набираше първия номер на ехограф, който му попадна пред очите. Спомням си го все едно беше вчера „Как така няма час, тя е само на 19“. Беше петък, нямаше нито един свободен час. Лекарят каза: „До 16:00 работя, доведете я в 16:10“.
Четете още: Да се погрижим за здравето гърдите!
В 15:45 мин бяхме там и чакахме. Влязох при лекаря сравнително спокойна в 16:15 мин. Мислех си – е какво толкова, сигурно ще ми идва цикълът, до сега не съм напипвала нищо, не ме боли, а и точно на мен ли ще се случи?! „Точно на мен ли ще се случи?!“ – един съвет, никога не казвайте това, никога не си го помисляйте, не смейте!
„Трябва да се оперираш, тази бучка трябва да се извади. Според мен е фиброаденом, но няма как да съм 100% сигурен, преди да се изследва, ако искаш ще направим биопсия.“. Това беше първият и последният път, в който се разплаках по този повод. В главата ми се въртяха – операция, бучка, биопсия и пак – операция, бучка, биопсия…
Прибрахме се. Имах 2 часа да се приведа в приличен вид и да отида на собственото си изпращане, да се забавлявам, да танцувам, да обръщам внимание на всички близки, които са дошли. 2 часа, нито минутка повече. Признавам, прекарах 1 от тях в банята с празен поглед забит в една плочка. После стиснах зъби. Направих си прическа. Сложих си фон дьо тен, за да прикрия огромните сини кръгове под очите си. Сложих черен грим на очите си и забраних да бъде размазван тази вечер. Когато сложих и ярко червеното червило, изхлипах веднъж. Погледнах се в огледалото – харесвах се, но миг в главата ми изплува мисълта, че може би ме чака голямо изпитание. Тази вечер трябваше обаче да се забавлявам, да бъде моята вечер. Никой нищо не разбра.
Отказах биопсията. Насрочиха ми дата за операция – 10 септември. Последните 3 месеца в родния ми град, последното ми лято без работа, университет, задължения, е прекарах го притеснявайки се. Не пипнах бучката нито веднъж. Знаех си, че е там, но не исках да я пипам. Страхувах се от нея.
Четете още: Нашата борба е да откриваме малки тумори!
В деня на операцията ми направиха нов ехографски преглед. Беше пораснала с цели 2 мм. Спомням си колко притеснени бяха родителите ми. Спомням си, че ръката ми трепереше, когато подписвах един документ, на който пишеше, че ако лекарят прецени, че бучката е злокачествена, съм съгласна да изреже всичко, докато спя. И заспах.
Първото нещо, което видях, отваряйки очи след упойката, беше полуголото тяло на жена – беше изгубила двете си гърди и косата си. Стоеше права, а една медицинска сестра ѝ правеше превръзка. Второто нещо, което видях бяха мама и татко, които изглеждаха с няколко години по-стари. „Всичко е наред“ ми каза мама. Пипнах гърдата си и тя си беше там. Значи май наистина всичко беше наред.
Знаете ли какво?! Вече вярвах, че това МОЖЕ да се случи на мен и СЕ случваше. Последваха трите най-мъчителни дни в живота ми. Болката не я коментирам, имам висок праг на болка и не ме болеше толкова, но бях обградена от жени, чиято болка беше изписана върху лицата им. С главни букви. Пишеше я по гладките им чела, пишеше я върху празните им сутиени и насилствени усмивки.
3 дни чаках да разбера какво пише в проклетите изследвания. Трябваше потвърждение, сигурност – всичко наред ли е наистина?! Борба за телевизора не водих, изгледах кротко всички турски сериали, които ми пуснаха. По телефона казвах, че не ме боли изобщо, че съм добре, че се чувствам добре.
Четете още: Ракът на гърдата и променящите се емоции
И тогава изследванията дойдоха. „Всичко е наред!“ ми каза лекарят. „Нищо ти няма – просто фиброаденомче, махнахме го, вероятно няма да имаш повече проблеми, но трябва да посещаваш лекар на всеки 6 месеца!“. Никога няма да забравя блаженството, което изпитах. Сякаш в един миг осъзнаваш, че една малка бучка, само няколко грама, ти е тежала колкото цяла планета, а ти си преглъщал, преглъщал, преглъщал… после мигаш веднъж и вече не ти тежи! Друго, което няма да забравя са погледите на онези жени. Те се усмихнаха толкова искрено на това, че съм добре, че „това“ не се случи на мен, а можеше. „Толкова си малка, радвай се на здравето си, на всичко, радвай се, дете, на всеки ден!“ ми казаха като си събирах багажа.
Тогава пораснах. Не когато правих секс за първи път, не когато заживях сама, нито когато започнах работа или заживях с мъж. Тогава. В онези 3 дни, с онези жени, на онова място. Сигурно много от вас ще кажат – какво толкова, една бучка или какво толкова, 3 дни в болница. И да, не е нищо кой знае какво, но искам да кажа нещо на всяка жена, която ще прочете моята не толкова важна, нито сериозна история – никога, ама наистина никога, не си помисляйте „Точно на мен ли ще се случи!“ – да, може точно на Вас да се случи.
