Магията на театъра

Автор: Лина Райкова

 

Сега като се замисля, навярно не бих могла да забравя първото театрално представление, което гледах. Сигурно историята прилича много на вашата. Един стар автобус ни взе от училище. През целия път с класа ми се замеряхме с топки хартия. Бяхме развълнувани. Пристигнахме. Госпожата не спираше да опитва да ни укроти. Накара ни да изплюем от устите си дъвките и да свалим шапки в сградата. „Не е възпитано, деца!“ – каза тя. Строихме се в редица по двама и закрачихме през бледорозовото фоайе. Седнахме на червените седалки и зачакахме.

 

Не обръщахме голямо внимание на музиката. Бяхме заети да си шушукаме и да се смеем. Чудехме се какво се крие зад високите черни завеси. И тогава те се отвориха. Млъкнахме. На сцената се появи възрастен, плешив мъж с кукла, тигър, в ръка. Усмихна се. Започна да говори. Танцува. После пя. Слушах го с отворена уста. Попивах като гъба всичко, което той казваше. Бях стиснала юмруци от напрежението на героя и преживявах заедно с него всеки миг. Чувствах се на сцената. Не чувах съучениците си и игнорирах бележките им. Исках само да съм там, в приказката.

 

Четете още: Интровертни и екстровертни деца

 

Когато се прибрах вече мразех аудиокасетката си с Ледената кралица. Исках онзи плешив господин да ми разказва още приказки по онзи така завладяващ и истински начин. Магията проработи. Театърът ме оплете в своята примка и всеки път, когато стъпех в сградата му, ме стискаше за гърлото и попиваше в кожата ми.

 

Връзката ми с театъра никога не се прекъсна, напротив. Ставаше все по-здрава и по-стабилна. Често разговарях с Шекспир чрез актьорите. Сънувах в лятната нощ, бях мъж в Женското царство. Запознах се с плешивия чичко, а той ме научи да разказвам неговите приказки. Един ден той ми даде оранжевата кукла, тигър. Каза ми да затворя очи и да опитам да я почувствам, да се слея с нея. Незабравимо, куклата от моето детство танцуваше само за мен и то в собствената ми ръка. И тя заживя, по нов начин, по моя начин.

 

Тогава разбрах, че театърът е жив? Всички изкуства са прекрасни в своята индивидуалност, но той… Той живее, като човек. Сградата му крие най-съкровените тайни на хората, сливащи се в едно с героя си. Всяко представление се създава бавно и мъчително. Понякога дори болезнено, безнадеждно… Колективът работи като един организъм, всички заедно създават своето творение.

 

Четете още: Как изкуството подобрява развитието на детето

 

Всеки дава част от себе си, за да му вдъхне живот. И то заживява. Ражда се. Авторът пише текстове, актьорите ги четат, публиката ги поглъща. Представлението прави своите първи стъпки, като дете. Живее и накрая умира. Но не завинаги. Те, всички хора, на сцената, зад кулисите, в публиката, те го съживяват отново. То се ражда отново, живее отново и умира. И така всеки път, всяко представление, живее свой собствен живот, в свой собствен свят, по свой си начин.

 

И ако само веднъж през живота си сте хващали светулка, сте се докосвали до магия. Ако само веднъж сте стъпвали в театър, докосвали сте се до още по-силна магия. Ако си нямате ваш плешив чичко, който да ви разкаже най-хубавата приказка на света, можете да вземете назаем моя.

 

Приказките не са само за деца, скъпи възрастни. Те са навсякъде около нас, те са в ежедневието ни. И ако животът ви доскучее, вземете назаем живота на представлението. Театърът ще ви приеме с отворени обятия, ще ви приюти в своя уютен дом и ще ви научи на нещо ново. Ще пази тайните ви и ще ви позволи да сте когото си поискате. И ако разпознаете себе си в героя на сцената, не се плашете, просто се наслаждавайте на своите собствени грешки.

Добави коментар